Тийнейджърите – общото предизвикателство

Всеки път, когато работя с тийнейджър имам чувството, че влизам в „къща в ремонт“. Всичко се пренарежда, поправя, подменя. Има шум, има бъркотия.

Тийнейджърите идват уверени, други намръщени, трети срамежливи. Носят черни качулки, изряден грим, или раздърпана тениска. Някои са като излезли от света на принцеси, други като от  тъмен мрак на вътрешни битки.

Едно е сигурно – всеки носи раничка. Раничка с „тежести“. С болки. С въпроси. С неизплакани сълзи. С неизказани думи.

Понякога раницата е пълна с подигравки. Друг път със страх. Понякога с ужаса да не си идеален. Понякога да не разочароваш мама и тати. Друг път – да не се провалиш. А, най-често със самота и неразбиране.

Някои раници се „свалят“ бавно, други нямат търпение да се ‘разтоварят“, но и в двата случая стои една история, в която едно дете се опитва да стане себе си.                                                                                                                                                        Тийнейджърството не е проблем. То е процес. И предизвикателство. Понякога минава леко, друг път остава следа, която се помни дълго. Тийнейджърството е един свят, в който детето се среша със света на възрастния в търсене на място.

На принадлежност. На глас. Свят, в който най-силно се чува „Кой съм аз?“

Старото се разпада, търси се нова идентичност. И , стремеж да бъдеш чут и видян. И, приет – макар да не знаеш все още кой си.

Понякога просто слушам историите и се потапям в тях. Преживявам ги. И, много често не казвам нищо, защото не винаги има нужда от отговор и решение, по-често нуждата е да останеш. С тях. До тях. С разбиране. В тишина.